За село с любов

Този текст отдавна кротува в съзнанието ми, но така и не успяваше да избуи и цъфне, до днес. Докато карах колелото през китните улички на Орешак, с кошница, пълна с домашна мента, домашен мед, домашни моркови и домашни Петровки (да е здрава леля Нуша) ме обзе едно особено усещане на пълен покой, на абсолютно равновесие и единност със заобикалящия ме пейзаж. Представих си колко често мога да правя точно тези неща, да минавам точно от тук, да нося в кошницата си произведени от нас неща, да мисля за градината и за поливането, вместо да мисля как да се впиша в градската суета. Странно е, защото аз винаги съм била повече градски типаж, винаги съм се чувствала в свои води в големия шумен град, винаги съм поставяла социалния живот на челните места в душевните си класации. Неусетен е процесът, в който човек израства, променят се приоритетите му, духовните му потребности, променят се нуждите му. Ако преди 3-4 години някой ми беше казал, че ще предпочитам да стоя по цяло лято на село, вместо да ходя на концерти, изложби, да демонстрирам шантавите си летни рокли и да се потя в напечените градове, щях да се посмея. Сега ми се струва смешно всичко това, което ме е вълнувало преди няколко години, може би защото дълбоко в себе си знам, че не ми е доставяло щастие, и най-вече защото влизам плавно в 30-те си години, където желанията са други, земни, стабилни. 
Естествено, селото е специално. Орешак се развива, защото е плодотворна почва, защото е място, някак незасегнато от алчността на големите вериги хотели, магазини, фирми и заводи. Хората тук са това, което държи селото сравнително автентично, и си мисля, че можем заедно да бъдем добър пример за много други малки населени места в България. Виждам и една прекрасна тенденция, която съвсем ме мотивира, че изборът ни да се върнем някога тук, е правилен- много млади хора напускат бетонните джунгли и се завръщат на село да гледат домати, пипер, кози. В цялата дивотия на модерния свят, това е своеобразно духовно израстване, някакъв вид нова еволюция. И мечта, голяма мечта за мен и за нас, за нашето бъдеще.
Имам много, много да уча, още нищо не разбирам от разсад, от плевене, от търмъкът ме боли кръст и пръстите ми се подуват, но се навъртам в градината, поливам със смешната зелена лейка вечер, изучавам и бера даровете на Земята с особено внимание.И най-вече с благодарност. За труда, за усилието, за мига.