Консервиране на спомени

Колко бих искала да мога да обясня правилно и пълнокръвно всички любими усещания, които се възраждат в мен когато видя дадено място, спомня си някой човек или чуя някоя песен. Един вид синестезия и нещо като пътуване във времето взети заедно. Примерно тиктакането на стенния часовник във всекидневаната на баба ми, което ми припомня безгрижните лета преди и след като се роди първият ми братовчед, зимите, когато баба ни топлеше краката върху малка загрята тухличка след целодневно пързаляне и приятното щипене на гореща вода със сол върху премръзнали пръсти. Или пък когато майка ми си пусне джаз в мен изниква един спомен за някой отдавна отминал юлски следобед, в който пак сме слушали джаз или фънк, слънцето е минавало през пердето и се е разливало по паркета  в хола, а аз съм била малка и още съм изучавала света. Дори и сега, когато си идем на село, чувам гугутките на жицата, виждам нас с Виктор как се събуждаме от сън в голямото легло в спалнята на баба и дядо, а из двора се носи аромат на пържени филии или мекички. Радиоточката на прабаба ми Рада  отдавна не работи, но още в главата ми звучат любимите й народни песни и усещам хладните плочи на стъпалата към мистериозния втори етаж на нейната къща. Понякога, когато минавам покрай първото си училище, си припомням едно друго усещане - на лекота, на синьо небе в началото на лятото или пък на първия учебен ден, изпълнен с много вълнение, аромат на гербери и карамфили, на  учебници и на чисто нови обувки, които леко стягат. Когато си пусна Brazil на Antonio Carlos Jobim се присещам за небето над южна България, гледано от прозореца на влака, както и за много други безкрайни пътувания с влакове през тялото на страната ни. Друг път, като си помисля за планината и пред погледа ми се явяват билата над хижа Триглав - първата хижа, на която спахме с Василенка като седемнадесетгодшини и снимахме залеза с лентов фотоапарат. Също и онова горещо лято, когато с Лили продавахме ръчно изработени бижута, а вечер пиехме бяло вино "София" в тесния двор на отдавна напусната квартира или се събирахме италианската фамилия (както се наричахме помежду си ние с Гери, Евгени, Лили и Ивка) да гледаме звездопада, който така и не се появи,  прегръщахме се на гари, изпращахме се по автобуси за други страни, завръщахме се, посрещахме нови животи пред родилното в Търново, плакахме и танцувахме до припадък по сватбите си. Влюбивахме се много, но веднъж както трябва и завинаги, носихме си багажите по стълбища, пяхме песни, пътувахме от морето в зеления фиат със строшеното стъкло, бяхме едни до други и още сме. Всичко това се появява само като ви погледна, скъпи мои приятели!

Толкова спомени! Толкова преплели се усещания, които лавинообразно изникват когато затворя очи. Скоро семейно решихме да се завърнем във Вонеща вода, където като дете с родителите ми прекарвахме много поредни лета и обичахме да ходим в една прекрасна борова гора на разходка. Сега дълго търсихме гората с пътеката, но от нея почти нищо не беше останало - боровете бяха изсечени или изсъхнали от старост и болест, пътеката беше гола и камениста, въобще пейзажът бе съвсем друг и чужд. Нова гора расте на мястото на старата и си помислих, че ако не помним и нямаме памет, тогава всичко е страшно мимолетно или дори несъществуващо. За това днес разбърквам главата си и пренареждам и изтупвам рафтовете с усещания и спомени, да се запазят цели и непокътнати, да останат ярки докато ме има и докато има на кой да ги предам.