Нашият скромен творчески колектив (без един таралеж, който беше ангажиран другаде) се качи на комбито на Д. и отпраши за южна България в една петъчна сутрин. Минавайки през Хаинбоаз, аз лично малко се натъжих, че трябва да гледам планината през стъклото, но полегатите мъгливи склонове на Балкана ме утешиха, че времето още не е подходящо за изкачване пеша. По път ни застигна град и силен дъжд, което съвсем ме отказа от планинарство поне до юни.За това пък полето на Тракия, жлътнало се докъдето окото стига, ни посрещна със слънце и синьо небе.Ямбол е любопитно място- хем изглежда тъжен и изоставен, хем кипи от живот, а градският парк е забележителен. Там ни посрещнаха царски и ни водиха къде ли не(буквално).Вторият ден ни отведе в едно тракийско село на 50 км. от турската граница, село Маломир. Там ми се затвърди усещането за нещо загубено, нещо загиващо, нещо старо и скърцащо (самотни възрастни жени и болни кученца); а и равният пейзаж започна да ме притиска. Явно същото се случваше и с другите, защото скоро запалихме колата и отново преминахме под полите на Стара планина и се озовахме в китния Казанлък, който пък ни упъти към Средна гора и сгушеният в нея Бузовград. За жалост след Маломир батерията на фотоапарата ми сдаде багажа, но и да не беше, нямаше как да опише точно къщата на Р. и майка й. По-бохемско и интелектуално преживяване надали ще имам скоро, а освен невероятната градина и картини по стените на домът им, бяхме зашеметени и от гледките. За капак на всичко бяхме поканени на освещаване на къща и неизвестният поп ни благослови
(нас, езичниците). По мръкнало, след дълго шофиране от единия край на България до другия, пред нас се изправи гордо Търново и ни прегърна за добре дошли! И беше същото, и не беше, и бяхме ние, и не бяхме.
