Започва се.

 Голямото набъбване, избутване нагоре, протягане, раззеленяване, устрем за живот, слънце, дъжд, вятър. Природата е затаила дъх в последните зимни дни, надушвам нетърпението на всички живо да излезе изпод пръстта, да заблести в ярки цветове, да заухае, да се усмихва на света. Небето е натежало от пролетен дъжд, почвата е рохкава и изпълнена с готовност, младата коприва пари по пръстите и стомахът, ръцете ме сърбят да правя. Всяка година си обещавам, че ще направя мартениците сама, вместо да купувам китайски,  та пролетната възбуда най-накрая ме пребори и нанизвам мъниста, увивам конци и се подсмихвам. Как, как да бъда равнодушна към всичкото това израстване? Как да не си сготвя едно приказно свежо ризото с коприва и гъби, как да не се движа като зашеметена в цялата тая идваща пролет, как да не мечтая за къща и двор, в който да положа семената на летните зеленчуци- точно сега, точно в този момент?
Тази седмица, след като прекарахме Събота и Неделя в цъфтящите Орешак и Баба Стана, завръщането в града беше по-мъчно от всякога, но и тук, и тук всичко расте, трепти, подсвирква си и се приготвя да се появи в пълен блясък. Днес научих важен урок за приоритетите и сега вдишвам дълбоко, подготвям почвата в главата си и посявам едно убеждение. Утре сутрин ще стана в 6, ще слушам първите славеи докато приготвям закуската, ще мисля за това убеждение и за другите си, вече покълващи и ще благодаря за пролетта навън и в мен.Започва се. Колелото се върти.