Thursday, January 25, 2018

(въз)Приемане

Да, този текст ще е още един от онези разказвателно - обяснителни лични изблици, с лек привкус на мотивационна реч, които публикувам от време на време (или като пак съм открила топлата вода :)


Тази ми година обещаващо започна с голямо и изненадващо емоционално разтоварване.Несъзнателно бях консервирала какви ли не емоционални зимнини, които в един момент така набъбнаха и кипнаха, че не сварих да разбера кога са излезли всичките. Усетих едно краткотрайно и болезнено душевно сучпване на нещо втвърдено, нещо, което дълго ми е тежало и убивало, а после едно опразване на ново място и най-вече разстилащо се приятно успокояване.
С празното идва и новото. Ученето е доживотен процес и всеки ден усвоявам нови знания за себе си и за заобикалящия ме свят - как дадена моя постъпка или дума взаимодейства с околната преобладаващо човешка среда и обратното, виждам колко неделима част е именно тая моя постъпка или дума, колко съм член на голямото общо племе и това ме кара да се чувствам някак защитена. Вчера, прибирайки се от работа в минусовите температури на януарско Търново, загледах хората по пътя си, правещи абсолютно същото като мен, мислещи за долу-горе подобни неща като мен, сгушени в дебели палта и шалове като мен, бързащи към дома си, почувствах разбиране и обич към всички нас, почувствах и принадлежност. Понякога се вглъбяваме твърде в себе си, дълбаем лични лабиринти и пропасти, мислейки си, че само ние сме жертви на обстоятелствата, само ние страдаме, само ние обичаме толкова силно, само на нас се случва еди-какво си, апокалипсисите и огромните радости са само и единствено за нас. Тук въобще не споменавам егото и свръхаза, а по-скоро тази неизбежна функция на клетката да съществува като отделен микрокосмос и същевременно основна елемент от големия пейзаж. Пак се отплеснах да пиша неразбираемо, просто това вътрешно усещане на принадлежност към Голямото Всичко е трудно за описване, а и ми е новичко.







Мислех си, въпреки бидейки обърнати навътре, ние не се познаваме истински или не се разбираме със себе си. Може би точно от тези липси идва голямата ни невъзможност да усетим другите като абсолютно същото нещо като нас, или поне много сходното нещо на нас. Аз лично винаги съм била крайна и нападателна към индивиди, които не споделят моите възгледи, чудейки се как не виждат както аз виждам, как не усещат така, както усещам аз и това брутално ме е дразнело. Не смятам, че има шанс някога да бъда напълно толерантна към всичко и всеки, но една крачка по пътя на глобалното разбиране би била да възприема хората като различни краища на общо взето едно и също нещо. Корен, род, общност, племе, земя, език, вярвания, мъки, радости, кръговрати - всички сме камъни от зид, който градим и се нарича живот.
Другото, което дълбоко ме е тормозило винаги е неприемането на настоящето, на ситуацията, в която си попаднал - било то работата ти, било то връзка, брак, приятелство, липсата на едно или всички изброени неща, финансовото състояние, здравето, менталното здраве , и т.н. и т.н. Въобще не съм постигнала тотална нирвана и толкова неща ме човъркат непрестанно, все нетърпеливо гледам към бъдещето, когато ще имам това и това, ще бъда еди-къде си, ще правя онези неща, които ми харесват и ме карат да се чувствам пълноценна; толкова съм устремила поглед навсякъде другаде, но не и в посока Тук и Сега. Защото времето, което ни е дадено, минава като премигване на очите, и ние все се опитваме да си представим друго, по-дълго и щастливо време, а забравяме, че днес е днес, че е важно да изживеем днес като единствен дар, като единствена възможност. Много хора имат непоносимост към работата си, която отнема огромен дял от квотата им време, и това ги мъчи, оставя ги с усещане за безсилие и липса на контрол. Други не се спогаждат добре с хората около тях или си мечтаят за други места, за някакви паралелни реалности. Не твърдя, че съм права, но една мисъл се прокрадва в главата ми - ами какво ще стане ако се спрем за миг и огледаме разумно позициите, в които се намираме? Възможно ли е да приемем, че работата ни е просто една част от деня, в която трябва да свършим определен вид задачи, дори ако щете частично механически, а не е това, което ни определя като същност, като човеци, не е факторът, от който зависи мирогледа, щастието и спокойствието ни. Или пък ако приемем, че и от нас зависи отношението на другите, ние сме обратната връзка на човека насреща, ако приемем, че този човек, също като нас има подобни главоболия и търсения, то може би ще бъде малко по-лесно да изгладим общуването си? А може би ако приемем, че е ок да бъдем нерадостни понякога, то ще ни минава по-леко и с по-малко самобичуване?
Може би самото приемане трябва да бъде основен мотиватор в нас, не сляпото, необразовано приемане на всичко за даденост или пък малодушното примиряване, а съзнателното приемане на тук и сега, на нас като доживотни ученици в школото на света, на заобикалящото ни като голяма неделима цялост, към която принадлежим, на времето, като нещо, с което все пак разполагаме, на хората като различни нюанси на един цвят, на тялото си като инструмент, с който да работим към по-добро, но и двигател, който уважаваме и обичаме такъв, какъвто е в този етап, на ума си като отворена книга, в която да пишем истории, с която да градим, да създаваме, да търсим. Въобще, спокойното приемане на дразнения вътрешни и външни за необходима част от израстването ни, приемането на днешния ден за деня, в който се полагат основи за нещо, научава се нещо друго, създава се, оформя се, влага се, приемането на другия, приемането най-вече на СЕБЕ СИ, ей това е новият урок, който започнах да уча тази година.



П.С. If too long, didn't read then listen
П.П.С. Има и един пътепис, който ще публикувам скоро, обещавам!

No comments:

Post a Comment