За изборите и хората.

Отдавна се каня да седна и да напиша този текст (като повечето ми подобни текстове, които явно трябва да се натрупат, отлежат и ферментират преди да добият краен вид, така и този се оформаше бавно). Ще тръгна малко отдалече, с идеята да стигна до етапа, в който се намирам в момента, защото при мен точно така са се случили нещата и най-вече, защото са много дълбоко свързани.

През месец януари тази година предприех най-накрая една от най-важните стъпки в живота си - след дълги години на вегетарианство, преминах на следващото стъпало и изчистих всякакви животински продукти от менюто си. Знам, че ако кажа, че съм станала веган, това автоматично ще отблъсне достатъчно хора от тази публикация, но моля ви, останете с мен до края ѝ, защото нямам за цел да ви агитирам, а само да ви покажа една друга възможност. Тази възможност можете да модифицирате както вие сметнете за добре и да приложите колкото можете за себе си на практика. Също така не искам да се изявявам като инфлуенсър и да твърдя, че съм експерт в дадена област, но вярвам, че качествения обмен на информация и опит е това, което формира адекватно и смислено общуване, нали така?

Та, къде бях? 

Да.Разказвах ви, че преди почти година преминах на изцяло растителен начин на хранене и това доведе до много промени в мен и в домакинството ми. За самото преминаване и последвалите месеци на адаптация бих говорила отделно, за това минавам по същество. Защо започнах публикацията си с веганството? Защото то е един от основните стълбове на устойчивия начин на живот (sustainable living), а това е една от най-актуалните за мен теми в момента, а и въобще през последните няколко години. А какво е устойчив живот - това е  лайфстайл, който цели да намали индивидуалния или колективен въглероден отпечатък върху планетата,  както и да редуцира използването на земните ресурси (https://www.sustainablejungle.com/sustainable-living/what-is-sustainable-living/)  Във времена на  консуматорството и вилнеещ капитализъм, този минималистичен начин на живот, който се вълнува от the big picture и състоянието на нашата ЕДИНСТВЕНА планета, е една чудесна алтернатива. 

Но защо наистина ме вълнува толкова това? Нали една птичка пролет не прави?! Ами знаете ли, например,  колко отпадък всъщност изхвърля България средно на година? Отговорът е  - 17000 кг. на глава от населението - https://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/index.php?title=Waste_statistics/bg  Без майтап! Всеки един от нас през 2016-та година, когато е съставена тази статистика, е образувал по 17000 килограма отпадък, който в най-голямото си количество е пластмаса. Говорете ми пак за птичката и пролетта. В световен мащаб на човек се пада производство от по 1 тон пластмаса годишно. Представете си добре тези мащаби! Може би вече знаете за плаващия остров от пластмаса в Тихия океан? Чували ли сте, че първата произведена пластмаса в света е ОЩЕ тук, защото ѝ трябват около 500 години да се разгради?Може би не знаете, обаче, че човек поглъща с храната и водата си средно 73 000 малки частици пластмаса годишно. Тези частици идват в много голям процент от бутилираната минерална вода, но също и от рибата, която слагате на масите си. Но да оставим на страна тези числа и да поговорим малко за близкото бъдеще. Устойчивият начин на живот за мен лично е точно това, една своеобразна инвестиция в нас и в бъдещето на планетата ни, която, колкото и да не ни се вярва, не се намира в особено добро здравослновно състояние. Климатичните промени, чието съществуване толкова силно се отвхърля от хора на ръководни постове и от най-големите компании ( които са сред основните причинители на същите тези промени), са научно доказан ФАКТ и ние тепърва ще започваме да усещаме тяхното негативно влияние. За пръв път тази есен ледения пояс на Северния ледовит океан още не се е оформил, което означава автоматично няколко неща - по-малко планктон, който да усвоява CO2, по-малко лед, който да рефлектира слънчевите лъчи обратно в космоса, по-топла вода, която да разтапя останалите ледници, по-високо ниво на световните океани, още по-топла планета. Защо не се формира лед и какво общо има това с нас? Най-логичното обяснение е повишаването на температурите, а основния източник на това затопляне е в човешката дейност.  Да! Над 95 процента от промените в климата са резултат на нашите действия или бездействия. Време е да започнем да гледаме на света холистично и да проумеем, че например изсичането на тропическите гори е директно свързано с отглеждането на добитък и оттам с храната ни, а оттам пък с намаляването на важни дървесни видове, които служат за сюнгер в преработването на CO2, което пък от своя страна засилва парниковия ефект. Пожарите? Наводненията? Изчезването на растителни и животински видове? Плаващият остров от пластмаса? Загиването на кораловия риф? Все резултати от нашите избори. Ако това не ни харесва и искаме съзнателно да намалим своя принос към една задаваща се глобална катастрофа, тогава е редно да преосмислим първо най-ежедневните си решения. Аз лично държах да коригирам няколко основни сфери и за мен това стартира с какво ядем у дома, в какво е опаковано, къде го изхвърляме, какво стои зад производството му, колко е етично и колко е всъщност необходимо на тялото. Това пренареждане елиминира голям процент от преработените храни и даде място на друг модел на хранене - растителния. От там нататък нещата тръгнаха по съвсем естествен път на премахването и на излишната пластмаса - логиката ми на "Има ли опаковка от пластмаса, вероятно е по-добре да не го ям", се прехвърли и в други сфери от ежедневието на домакинството ми. Преди смятахме, че е е достатъчно да хвърляме разделно, но сега знаем, че рециклирането е само едно от колелцата в машината; преди мислехме, че да пазаруваме в наша чанта за многократна употреба е добро решение, сега знаем, че като пазаруваме насипно 80 процента от продуктите си и си носим наши торби в различни размери за всичко, сме избрали по-разумния вариант. Оказа се, че в Търново има достатъчно места, които са напълно ок с това да използваш свои торбички от плат и дори се оформя като тенденция. Намерихме много от основните овкусяващи продукти в стъкло, започнахме да купуваме основно в буркани или консервени кутии. Изглежда трудно, но всъщност е въпрос на изграждане на навик.Същото важи и за козметика и ето тук вмъквам снимка на всички общо козметични продукти, които ползвам от половин година насам.

Това е всичко - бамбукова четка за зъби, дезодорант в биоразградима опаковка, твърд шампоан в биоразградима опаковка, паста за зъби е стъклен буркан, крем за лице в стъклен буркан. Толкова. Никакви гримове, никакви тоници, никакви бои за коси, минимум химия, минимнум пластмаса. Козметика от етични източници, без да е тествана върху животни.  

Всички продукти от снимката ги има в DM и Лили, като най-скъпа е пастата за зъби, но пък нали е важно какво слагаме в устите си. Отказах се също от омекотителя, от спрея за освежаване на въздух, от тоалетната хартия с аромат и пакетирана в найлонови опаковки, от блокчетата за тоалетна, от стреч фолиото.

Не искам да рискувам да ставам прекалено отегчителна или назидателна с тази си публикация.

Искам най-вече да споделя опит и да получа обратно от вас същото, защото усилията ни не са напразни, защото на света не му трябват 5 zero waste домакинства, а стотици устойчиви. И да, далеч съм от утопията на нулевия отпадък, нямам необходимото място, време и ресурс да правя в дома си всичко, все още има мноооого неща, които не мога да елиминирам съвсем. Например още не мога да се справя с пластмасата от гела за съдове - купувам голям литраж и го наливам в малки съдинки, но това е само временно решение; същото се отнася и за препаратите за почистване, голям проблем са и продуктите за месечен цикъл (моля ако някой, четящ този предълъг текст, има опит с менструалната чашка или превръзките за многокатна употреба да ми пише!!!!) . Проблем се появи и с козметичните продукти, които вече имах у дома и реших да не ползвам повече - спирала за мигли, кремове за ръце, лак за коса, все химия, която на инстинктивно ниво не исках да слагам върху себе си повече. Те още си стоят в шкафа и чакат съдбата си, ако някой знае какво мога да направя с тях, моля да ми пише!!!! И да, още много други неща, които използваме, все още не са съвсем лишени от своя негативен отпечатък, но вярвайте ми, когато неусетно започнахме да изхвърляме болкук все по-рядко и неговото съдържание стана почти напълно органично (постилам кофата за боклук както баба ми правеше - със стари хартии), а ходененто до контейнерите за разделно хвърляне от няколко пъти седмично се редуцира до два пъти в месеца, си казах, че нещо добро се случва. 

Приключвам, обещавам. Исках последно само да кажа, че ДА, от нас зависи много и ние сме тези, които държим решенията си в ръце. Независимо от къде ще започнем - дали ще е с промяна в пазаруването, дали ще е ходене пеша вместо с колата, важно е да мислим цялостно, да помним, че ние сме неделима част от една голяма система, от която също така зависим. Хубаво е новото време на технологии, достъпна информация, бързо решение на проблемите на бита, големия избор. И тогава следва да помислим най-вече НИЕ какво правим с всичките тези възможности! Защото, както знаете, нямаме PLANET B. 

https://www.instagram.com/sustainably_vegan/

https://www.nationalgeographic.org/topics/resource-library-human-impacts-environment/?q=&page=1&per_page=25 

Тънкото изкуство ДА ти пука,

но основно за важното.Умишлено започнах този пост (да, от ония ми постове) с перифразиране на заглавието на Марк Менсън (https://en.wikipedia.org/wiki/The_Subtle_Art_of_Not_Giving_a_F*ck), първо защото е добър психологически трик да обърнете внимание, второ, защото най-ценното в книгата се крие в парадокса на разминаване между заглавие и съдържание, и трето, защото писането му успя да разбуди особено активен мисловен процес в мен, въпреки че ми отне почти година за да прочета 210-те ѝ страници (за справка, изчетох „Ана Каренина“ за тройно по-кратък период). Книгата на Менсън започнах да чета в етап, в който животът ми от известно време беше базиран на малко или почти никаква рационалност и се опитвах всякак да оправдая дадени модели на поведението си, смятах, че ще намеря някакви ужасно лесни отговори на въпросите си и ще защитя позицията си на страдалец в една доста негативна ситуацията, в която естествено се бях поставила сама. Истината е, че с мъка стигнах до средата на книгата и се отказах, уж защото ми се искаше да чета художествена литература, или защото уж написаното не се отнасяше за мен, или защото „нямах време“. Истина е също, че рязко спрях да чета „Тънкото изкуство да не ти пука“ и не я бутнах следващите 7- 8 месеца, защото ме караше да подлагам на съмнение себе си непрестанно, не получавах от нея онова успокоително потупване по рамото, че заслужавам по -добро и най-вече, че другите са длъжни да ми го осигурят или че другите са виновни за всичко, което изпитвам;  също така не ми даваше възможност да си живея мирно и кротко в комфорта на илюзиите и самозаблудата. Всъщност вече ви е ясно, че целта на този пост хич не е да направи анализ на книгата, а по-скоро да направя анализ на себе си, да дръпна поредната реч по повод себеосъзнаването без да претендирам за някаква меродавност на текста си (както винаги с този тип постове, бягам от отговорност ;) и между другото да привлека малко трафик към блога си, който напоследък се дави в снимки и по едно-две отнесени изречения, които дори не са релевантни.

Много често хората, които мислим твърде много (Overthinker is my second name), изпадаме в продължителни периоди на обърканост  и съответно нестабилност – от многото възможности, които ни се предоставят и прекомерното претегляне на всяка една, ние губим усещане за реалност, за ясна концепция за близкото бъдеще, за идентичност и въобще за конкретика. Започваме да се оплитаме все повече и повече в грешни избори и неправилни решения, мислим си, че действаме по интуиция или бъркаме импулсите с вродени инстинкти и въобще попадаме в особено  неуравновесен индивидуален хабитат. В ситуации, където се изисква спиране на едно място, честно оглеждане на всички фактори с минимална намеса на емоциите, систематизиране на възможните резултати БЕЗ повтаряне и предъвкване на един и същи мисловен поток, хора като мен правим точно обратното – хвърляме си по една бананова кора и се плъзваме по обстоятелствата без да имаме контрол над нищо.Като намесим и чувства, които не са диктувани от реалистични поведенчески модели, а по-скоро от желанието да запълним липсата на нещо, което не ни е по начало необходимо или което ние самите отхвърляме на подсъзнателно ниво, превръщаме преживяването в тотална катастрофа. Честно казано, в много участъци от съзнателния си живот съм се пързаляла по наклона на лоша емоционална интелигентност и никога, никога не си научавам добре уроците. Външните фактори са винаги различни, но рекациите ми са винаги едни и същи и тук ще се върна пак към Марк и неговата идея за вина и отговорност. Когато емоционалните цунами като мен изпаднат в период на несигурност, ние се превръщаме в жадни търсачи на състрадание и същевременно яростно обвиняваме всеки друг за нещастията си, но рядко или никога не поглеждаме към себе си като първоизточник на тези страдания. Прехвърляйки вината на другите, ние също така прехвърляме отговорността за реакциите си върху тях. Пример: Той/тя цяла вечер не ми обърща внимание,  което автоматично ме кара да се чувствам зле, съответно той/тя е виновен за ужасното ми настроение и глупавите ми, необмислени реакции на следващия ден в ситуации, които нямат общо с отношенията ни. Както твърди Марк, вината би могла да бъде негова/нейна до степен, в която ни е поставил/а в такава среда, но отговорността за реакциите ни към тази среда е само и единствено наша. Ако бях прочела това преди 7 - 8 месеца, щях тотално да се откажа от книгата и да я подаря дискретно на някоя приятелка, защото това твърдение влиза в разрез с всичко, което правех, мислех, усещах тогава. Сега, от позицията на човек, който прекара и още прекарва много време в преподреждане на мисловни рафтове, осъзнавам, че за онзи доста тегав период отговорността е само моя.Бих казала, че и вината за поставянето в дадена среда може да бъде моя или ваша, ако проумеем, че вие или аз сме влезли доброволно там – тогава съвсем нямаме право да обвиняваме никой друг. Не мога да не си представя дивото недоволство на много хора, които като мен преди няколко месеца, изпитват затруднение да храносмелят тази простичка истина, която разбърква представите ни за нас самите. Обаче, както съм споделяла и в други подобни постове, когато преоткривам топлата вода, всичко е в константна промяна и не е редно идеята за нас като личности да бъде статична и неподвижна, нали?

Мили хора! Държа тук да направя пауза и да отбележа, че не целя да се правя на инфлуенсър (каквото и да е това животно), психолог или разбирач на човешките потребности, не целя и да давам съвети за неща, които самата аз не разбирам съвсем. Отбелязвам и разсъждавам върху личния си опит и се опитвам да го обясня чрез един споделен поток на информация, която ми е първоначално предоставена от добронамерен човек и съмишленик (ти си знаеш!), и който опит в даден момент може да свърши добра работа на някой друг. Туй то, ето ви снимка на небето над хижа Козя стена, която една талантлива приятелка направи наскоро - нейната страница :)

Снимка - Теодора Петкова

Искам да стигна до конкретиката на заглавието на поста, а и на книгата както съм я разбрала. Не владея изкуството да сортирам важното от маловажното; в моменти, които са тежки за преодоляване и се чувствам съвсем нестабилна, важно е едно, а маловажно - друго. Идеите ни за важност варират според ситуациите и усещанията, но отново ще намеся книгата тук: Марк говори за ценности, които трябва да изградим като устойчива база. Адски трудно ми беше да посоча със сигурност кои ценности са реални и кои се влияят от външните фактори, което пък автоматично ги прави неползотворни. Ще ми се да имаше някаква вълшебна рецепта за избягване на конфронтация със самия себе си, както ми се щеше да се раждаме с програмирани ценности, но едно време вярвах, че като стана на определени години и всичко ще се е наредило по план и никога няма да мръдне повече, ще ми донесе ултималното щастие и вечна радост, което само по себе си като идея е адски пасивно и деструктивно. Понякога се обвинявам за честите бананови кори, които си подхвърлям, но промяната изисква движение, болката води до растеж и ето тук отново ще натъртя, че може би целият смисъл на човешкия живот е базиран на това да се учим непрестанно. Желанието да се развиваш на интелектуално и духовно ниво е много добра и конкретна ценност, тоест едно важно нещо, за което да ти пука. Мисля си още, че от жизнена необходимост е да бъдем емпати, защото всеки от нас страда в някакъв етап и познавайки страданието, ние  трябва да бъдем съпричастни към него, дори да става дума за друг животински вид. Посочвайки стабилни ценности, ние всъщност показваме на мозъка си кои неща смятаме за важни и върху какво да се фокусира той, особено следващия път, когато не знае на къде да ни насочи. Също си мисля, че в това да страдаш и да си несигурен, нещастен, объркан, да си емоционална какофония понякога, е много съществена част от изграждането на устойчиви ценности, защото на човешкия ум му е нужна база за сравнение. Искам да кажа, щях ли да пиша всичко това ако преди това не бях в позицията на емоционално цунами, а?

Каквото и да става, мисля, че най-важното, за което трябва да ни пука е, че ние сме тук и сега и е малко вероятно да имаме други шансове. Дори и да сме направили хиляда грешни избора, те все ще са довели до нещо градивно, до нещо подпомагащо за осъзнаването на тук и сега. За край на този пост ще помоля ако пак ме видите да се подхлъзвам, да ми напълните inbox-а с цитати от текста ми  или на живо да ми пляснете един зад врата ;) 

(въз)Приемане

Да, този текст ще е още един от онези разказвателно - обяснителни лични изблици, с лек привкус на мотивационна реч, които публикувам от време на време (или като пак съм открила топлата вода :)

Тази ми година обещаващо започна с голямо и изненадващо емоционално разтоварване.Несъзнателно бях консервирала какви ли не емоционални зимнини, които в един момент така набъбнаха и кипнаха, че не сварих да разбера кога са излезли всичките. Усетих едно краткотрайно и болезнено душевно сучпване на нещо втвърдено, нещо, което дълго ми е тежало и убивало, а после едно опразване на ново място и най-вече разстилащо се приятно успокояване.
С празното идва и новото. Ученето е доживотен процес и всеки ден усвоявам нови знания за себе си и за заобикалящия ме свят - как дадена моя постъпка или дума взаимодейства с околната преобладаващо човешка среда и обратното, виждам колко неделима част е именно тая моя постъпка или дума, колко съм член на голямото общо племе и това ме кара да се чувствам някак защитена. Вчера, прибирайки се от работа в минусовите температури на януарско Търново, загледах хората по пътя си, правещи абсолютно същото като мен, мислещи за долу-горе подобни неща като мен, сгушени в дебели палта и шалове като мен, бързащи към дома си, почувствах разбиране и обич към всички нас, почувствах и принадлежност. Понякога се вглъбяваме твърде в себе си, дълбаем лични лабиринти и пропасти, мислейки си, че само ние сме жертви на обстоятелствата, само ние страдаме, само ние обичаме толкова силно, само на нас се случва еди-какво си, апокалипсисите и огромните радости са само и единствено за нас. Тук въобще не споменавам егото и свръхаза, а по-скоро тази неизбежна функция на клетката да съществува като отделен микрокосмос и същевременно основна елемент от големия пейзаж. Пак се отплеснах да пиша неразбираемо, просто това вътрешно усещане на принадлежност към Голямото Всичко е трудно за описване, а и ми е новичко.

Мислех си, въпреки бидейки обърнати навътре, ние не се познаваме истински или не се разбираме със себе си. Може би точно от тези липси идва голямата ни невъзможност да усетим другите като абсолютно същото нещо като нас, или поне много сходното нещо на нас. Аз лично винаги съм била крайна и нападателна към индивиди, които не споделят моите възгледи, чудейки се как не виждат както аз виждам, как не усещат така, както усещам аз и това брутално ме е дразнело. Не смятам, че има шанс някога да бъда напълно толерантна към всичко и всеки, но една крачка по пътя на глобалното разбиране би била да възприема хората като различни краища на общо взето едно и също нещо. Корен, род, общност, племе, земя, език, вярвания, мъки, радости, кръговрати - всички сме камъни от зид, който градим и се нарича живот.
Другото, което дълбоко ме е тормозило винаги е неприемането на настоящето, на ситуацията, в която си попаднал - било то работата ти, било то връзка, брак, приятелство, липсата на едно или всички изброени неща, финансовото състояние, здравето, менталното здраве , и т.н. и т.н. Въобще не съм постигнала тотална нирвана и толкова неща ме човъркат непрестанно, все нетърпеливо гледам към бъдещето, когато ще имам това и това, ще бъда еди-къде си, ще правя онези неща, които ми харесват и ме карат да се чувствам пълноценна; толкова съм устремила поглед навсякъде другаде, но не и в посока Тук и Сега. Защото времето, което ни е дадено, минава като премигване на очите, и ние все се опитваме да си представим друго, по-дълго и щастливо време, а забравяме, че днес е днес, че е важно да изживеем днес като единствен дар, като единствена възможност. Много хора имат непоносимост към работата си, която отнема огромен дял от квотата им време, и това ги мъчи, оставя ги с усещане за безсилие и липса на контрол. Други не се спогаждат добре с хората около тях или си мечтаят за други места, за някакви паралелни реалности. Не твърдя, че съм права, но една мисъл се прокрадва в главата ми - ами какво ще стане ако се спрем за миг и огледаме разумно позициите, в които се намираме? Възможно ли е да приемем, че работата ни е просто една част от деня, в която трябва да свършим определен вид задачи, дори ако щете частично механически, а не е това, което ни определя като същност, като човеци, не е факторът, от който зависи мирогледа, щастието и спокойствието ни. Или пък ако приемем, че и от нас зависи отношението на другите, ние сме обратната връзка на човека насреща, ако приемем, че този човек, също като нас има подобни главоболия и търсения, то може би ще бъде малко по-лесно да изгладим общуването си? А може би ако приемем, че е ок да бъдем нерадостни понякога, то ще ни минава по-леко и с по-малко самобичуване?
Може би самото приемане трябва да бъде основен мотиватор в нас, не сляпото, необразовано приемане на всичко за даденост или пък малодушното примиряване, а съзнателното приемане на тук и сега, на нас като доживотни ученици в школото на света, на заобикалящото ни като голяма неделима цялост, към която принадлежим, на времето, като нещо, с което все пак разполагаме, на хората като различни нюанси на един цвят, на тялото си като инструмент, с който да работим към по-добро, но и двигател, който уважаваме и обичаме такъв, какъвто е в този етап, на ума си като отворена книга, в която да пишем истории, с която да градим, да създаваме, да търсим. Въобще, спокойното приемане на дразнения вътрешни и външни за необходима част от израстването ни, приемането на днешния ден за деня, в който се полагат основи за нещо, научава се нещо друго, създава се, оформя се, влага се, приемането на другия, приемането най-вече на СЕБЕ СИ, ей това е новият урок, който започнах да уча тази година.

П.С. If too long, didn't read then listen
П.П.С. Има и един пътепис, който ще публикувам скоро, обещавам!

Нежната анархия

Спомням си, че първия протест (тогава беше стачка), на който присъствах и бях дори съорганизатор, беше през '97-ма година, в парка до училище. София вреше и кипеше, инфлацията се покачваше за минути, дългогодишни спестявания се изпаряваха във въздуха, хората бяха бесни, бесни бяхме и ние, третокласниците.Въобще не разбирахме какво става, но по новините на Ефир Две и Канал 1 виждахме една огромна сила, сериозна човешка сила, която напира, напира да залее и сигурно ни е опиянявала и нас до степента, в която след часовете марширувахме по улицата между училище и близкия парк, размахвахме пръчки и стачкувахме.Разказвам това с известно умиление и защото мисля, че точно тогава, точно през тези смутни моменти в мен се е зародило някакво недоволство, което в годините е избуявало по различен начин и по различни причини и обстоятелства.
През бурния период на съзряване се бунтувах срещу буквално всичко - срещу училището, срещу родителите си, срещу интересите на другите, срещу гъзарите (както викахме на батките и кифлите едно време), срещу чалгата, срещу системата (каквото и да е означавало това понятие тогава), срещу общоприетите норми, срещу акнето и срещу самата себе си.Някои от тези бунтове са останали и до днес, други са приели нова форма, трети са единствено и само източник на житейски опит и малка доза срам. Като казвам бунтуване, представете си едно хлапе на 14 години, което попадайки в новата, враждебна среда на пубертета, бива поставено пред два избора - или да се слее с мнозинството и да бъде като всички останали, или да се обърне на обратно, да откаже да се смесва, да се бронира с тежка музика, обеци, мешки, безопасни игли, кубинки и прочее, и да се опита да оцелее при сблъсъците си с гореспоменатото мнозинство. Не ми се ще да го представям като геройски подвиг, но понякога беше ужасно трудно да игнорирам всички подигравки и блъскане по коридорите в училище, драсканиците по стените в тоалетните по мой адрес, грубото отношение на момчетата, които по това време откриваха чудото на метросексуалността. Всъщност като се замисля, може би е добре да премина през този период на съзряване по-бързо, за да стигна до съществената си идея. Преди 15 години, когато аз бях на 15, все още имаше активна ъндърграунд среда, имаше субкултури и някакъв вид алтернативно поведение, макар, че в очите на повечето хора, които ни гледаха насядали по облегалките на  пейките в парка, сме били просто шайка пропаднали наркоманчета (един от многото етикети, които получихме през тези години). До някаква степен разбирам колко абсурдно сме изглеждали през погледа на възрастните и всички останали, но същевременно си спомням, че между основните глупости, които върлуваха в разговорите на подрастващите представители на тази или онази алтернативна среда, имаше и много говорене за литература, за изкуство, за свобода, за онова другото, което ти позволява да надникнеш над фасадата на обществото, зад стените от лъжи, които медиите градят, зад модите, зад нормите. Една такава съзряваща анархия, недоволство от заобикалящото, бягане от вкъщи, пиене на бира по паметници и бентове, спане по градинките и мазите на студентите, пътуване на стоп от единия край на България до другия, четене и писане на поезия, която не е в рима, която не говори само за любов, слушане на сложна музика, която не носи едно единствено послание ( да, говоря за сексуалното послание), визия, която е полово неразграничена, въобще живеене на ръба между приетото от обществото и личната независимост. За родителите ни, израснали в умерено консервативния социализъм,  цялото преживяване сигурно е било потресаващо и не твърдя, че сам по себе си онзи избор да си "различен" не е бил радикален и опасен - много хора наистина потъваха и никога не изплуваха, всеки един от нас познаваше някой, който взима хероин или други субстанции, много често ставахме свидетели на побоища, често и нас шамаросваха, обаче за да мина на следващия етап, няма как да не отбележа, че именно в тази трънлива среда, именно с този отказ да бъдеш засмукан от масата, точно там се ражда жизненоважното критично мислене, пък ако щете дори гражданското съзнание. В последвалите години на студентство звукът на музиката се смени, дрехите също, средата се стесни, но моето лично самосъзнание започна да изкисва от мен да бъда активна и да имам позиция, да мисля за последиците от един или друг тип социално поведение, да искам да развивам не само себе си, но и обществената среда, в която ща не ща се намирам. Протестирах срещу какво ли не - срещу ГМО в България, срещу високите цени на тока, срещу най-малко две правителства, срещу застрояването на Карталската гора, срещу застрояването на Иракли, срещу още куп безсмислени решения на няКОЙ си там; подписах хиляди петиции, агитирах близките си да гласуват за разни малки, екологични партии, а не за огромните октоподи-властващи. Дълго време вярвах в протеста като единствено средство, мечтаех за революция, исках да има бунт, ако се наложи дори да има  кръв, смятах, че само това е начинът да се обърне колата и да започнем на чисто. За много неща може би не съм си давала сметка, може би до 2013-та, когато пламнаха Пламен и Траян. Може би чак тогава наистина усетих колко дълбоко в мен се е вкоренило онова семенце на детското, наивно, подражателско недоволство от януари 1997 г. Толкова ядосана и безпомощна никога не бях се чувствала преди това. На протеста на 3-ти март 2013г. в София ми се плачеше, молих се за истинско гражданско неподчинение, за пълна, всепоглъщаща обществена анархия, за сриване на системата; също така, докато гледах лицата на хората около мен, осъзнавах, че нещата няма как да се случат по този модел.
Гореспоменатата система, както наричаме абстрактната структура на управление и контрол, вероятно няма как да бъде разрушена отвън. Държа да отбележа, че под система, аз лично разбирам съвкупност от множество социални устройства, било то политически, военни, образователни, здравни, икономически или пък земеделски, защото за мен системата е многоглава ламя, която ние храним с всякакъв вид ресурси. Всички глави на тази изфабрикувана ламя го играят полезни, разбиращи, отзивчиви, нужни и всеотдайно работещи в полза на вечно мрънкащия данъкоплатец, ама всички добре знаем, че това е един не особено успешен куклен театър.И пак, за да не избягам твърде от идеята си и да вляза без да искам в една друга тема, която винаги, неминуемо води до разпри и разделяне на хората на отбори, ще кажа само, че според моето скромно мнение системата може да бъде излъгана. Да, точно така, да бъде измамена, но не по дребния измекярски начин, а да бъде приспана, да бъде объркана, да бъде събаряна тухла по тухла отвътре.
Дай примери, някои хора ще кажат. Добре тогава! Излезте от комфортната си зона.Спрете да гледате новини, спрете да гледате турски сериали, спрете да вдигате рейтинга на предавания като "Шоуто на Слави", спрете да вярвате на всичко, което телевизията, медиите и интернет ви казват. Недейте да псувате света на маса с чаша ракия, а направете нещо по въпросите, които ви тормозят, спрете да сравнявате Изтока със Запада, а започнете да се държите като европейци. Четете повече книги, учете се от историята, защото историята се повтаря, ходете на театър, ходете по музеи, ходете пеша, карайте велосипед до работа, спрете да слушате основно чалга и да хвърляте салфетки по клубовете на разни мазни мутри (сериозно хора, това изглежда ужасно тъпо отстрани), спрете да живеете с чалга мислене, спрете да бъдете хомофоби, расисти, сексисти, спрете да ядете в МакДоналдс, спрете да ходите на Слънчака, спрете да възхвалявате хора, които участват в риалити предавания, не позволявайте на  Гери-Никол да бъде ролеви модел на дъщеричката ви, а Криско - на сина ви; спрете да си хвърляте безразборно боклуците където ви попадне, събирайте отпадъците си разделно, ползвайте колкото се може по-малко пластмаса, старайте се да пазарувате от дребни и местни производители, не ползвайте колите си, когато наистина няма нужда, не търкайте билетчета, спазвайте знаците по пътищата, отстъпвайте място на възрастни и бременни в автобусите, дръжте се добре с хора, които ви обслужват, спрете да се скатавате, образовайте се добре и имайте подплатена и интелигентна гражданска позиция, която също така отстоявате с поведението си, спрете да експлоатирате животни ( а знаете ли колко вреда нанася на планетата ТАЗИ глава на ламята???), научете се да живеете семпло и честно, помагайте на непознати, станете ВИЕ добър ролеви модел за децата си, мислете устойчиво и за бъдещето, а не само за днешния ден и колко най-много може да вземете от него, освободете съзнанието си от рекламния модел на живот, от модела, който Биг Брадър е наложил за живеене. Чели ли сте някоя антиутопия? Може би "1984"? Ако не сте, прочетете я! Тръпки ще ви побият от пророчествата на Оруел. Но смело мога да кажа, че всичко зависи от нас, всичко зависи от ежедневните решения, които взимаме, от избора да се влачим безлично по течението, заедно с всички, или да съберем умовете си, да се изправим един по един и да тръгнем към промяната заедно, като променим първо себе си.
Защото сега си мисля и виждам, че така е правилно, че с умни и внимателни действия,с нежна и кротка анархия отвътре ще стигнем далече и колкото по-малко "храним" главите на ламята, толкова по-слаба ще става тя.

image from the internet

Радикална самолюбов

Сега, повече от всякога е необходимо да напиша тази публикация - на фона на раздвижването на Тектонските плочи, както нарече световната ситуация един български журналист. Няма да анализирам протестите срещу Тръмп в САЩ, за това си има социолози и други учени хора, които ще имат теми за обсъждане през следващите месеци. Странен за мен е самият повод, тази крачка назад в хода на историята, това пренебрегване на изградени с много усилия общочовешки взаимоотношения. 

 Отлагах този текст известно време, защото се боях, че ще го превърна в лична изповед или ще пропагандирам желанието за женска свобода твърде неприкрито, но сега си мисля, какво пък, щом още говорим за феминизъм, значи нещата не са си дошли на мястото. Ще мога оправдано да пусна в пространството няколко свои мисли, а пък който ще да ги чете и критикува.

  В ранния си пубертет започнах да забелязвам една тенденция на "разпределяне" на ролите в семейството ми и същевременно да проявявам някакви изначални симптоми на профеминизъм, тази страшна и опасна за обществото болест. Запитах се защо човекът от женски пол се ражда с естествено прикрепени към себе си задължения и функции, които сякаш другият пол не може да изпълни поради някакви неясни и спиритуалистични причини. Говоря за домакинската работа, за родителската ангажираност, дори за финансовата зависимост и за цялостната концепция за жената. Говоря също и за онези очаквания на обществото, които обличат женското дете в розови дрешки, тикат му в ръцете кукли Барби, които някой ден ще оформят напълно погрешен идеал в главата му, подаряват му малки, симпатични кухнички, миниатюрни бебешки колички с гумени акащи бебеподобни, карат го да мечтае за деня, в който ще бъде истинска майка, сякаш е единствената възможна и правилна съдба на момичето.В моята представа децата се раждат абсолютно еднакви и ролево неангажирани, до момента, в който се намеси влиянието на половите шаблони, което има повече негативен, отколкото позитивен характер. Аз също, като всяко средностатистическо момиченце, преобличах кукли, прегръщах парцалени бебета, исках да живея в розовия свят на Барби и всъщност ако това не определяше по-късното ми отношение към мен самата, нямаше да бъде нищо лошо. Защото в периода на подрастване веселият, пъстър, наивен момичешки свят рухна и го измести този на ежедневното самокритикуване и несигурност в самата себе си, произтичащ най-вече от страха, че няма да изпълня норматива на детските си желания. Не познавам напълно момчешката природа, сигурна съм, че налагането на определени модели е също така пагубно за тяхното самочувствие, както и за нашето, за което изказвам тотални симпатии. Както се казва, феминизмът е за всички и този текст ни най-малко не иска да насочи критиката си към обратния пол. По-скоро целя да осъдя генералното разделение на двата пола, което никога не е водило към нищо добро: хората са по-лесни за управление и моделиране, когато са разединени. Може би придавам твърде конспиративен нюанс на нещата, но наблюденията ми са такива.

Това, което ме отвращава най-силно са стереотипите, идеята, че човек трябва да бъде натикан в определена рамка, да бъде окастрен по възможно най-бруталния начин така, че да принадлежи към конкретно подразделение, да пасва. Годините, които изгубих в опит да придобия някаква визуално приемлива форма, са години хвърлени на вятъра. Ако още от дете някой ме бе убедил, че най-доброто и естествено нещо, което мога да бъда е това, което вече съм, то щеше да ми спести много усилия и безмилостно самобичуване. Парадоксът в целия процес на развитие е, че макар и интуитивно да знаех, че мога да бъда и правя каквото си реша, че мога да избера свой собствен път и да изградя свои лични разбирания за пола си, за мен дълго време беше доста тежко да живея с идеята, че никога няма да изглеждам по определен начин, да бъда харесвана от определен тип хора.Сега от разстоянието на опита, това няма особено значение, но за това пък мога с убеденост да обвиня за онова усещане фалшивата представа, която създават медиите, тяхното пагубно влияние върху крехката човешка психика, ежедневното промиване на мозъци, налагането на модели на поведение и визия, които имат две цели- да ПРОДАВАТ и да МАНИПУЛИРАТ! Предоставят ни информация, която ни обърква, кара ни да искаме да живеем по шаблонизиран начин, да бъдем някой друг, да се подлагаме на операции, да минаваме през диети, да пазаруваме от конкретни вериги, да променяме естествения си вид, да бъдем цинични, да бъдем надменни и така нататък. Нищо от изброеното не води до положителни емоции. В средата, в която живеем, външният вид е определящ - ако не изглеждаш по този и този начин, ти се превръщаш неминуемо в аутсайдер, обект на присмех и снизходителност, ходещ магнит за разнообразни етикети. Подобна съдба очаква и индивидите с по-различно мислене; всяко кривване от установените правила е обречено на неразбиране, на отхвърляне.Този агресивен хабитат е създаден от търговци, които не се интересуват от човешкия и морален аспект, а искат да пробутат своя продукт на възможно най- много хора, да създадат разделение, да генерират омраза. Виждам ежедневно как момичета на 14 години държат да изглеждат на 25, гримирани от главата до петите, маскирани с изкуствена самонадеяност, нападателни, гладни малки същества, които се подиграват на онези 2% свежи, ненапудрени и непринудени техни съученички. И как да ги виня, след като в главите им е посята фалшива, имагинерна и доста обидна идея. За този огромен брой девойки единствена истина и смисъл на съществуването им е да изглеждат добре спрямо изискванията на модните сайтове - тъжно и страшно доброволно ограничаване и ежесекундно робуване на външността. 

 Това в техните по-късни години може би ще доведе до друг основен ролеви модел - средностатистическата съвременна жена, от която се очаква да бъде в перфектна форма, да има определени мерки, да яде малко, но да готви отлично, да има кариера, но да бъде и добра къщовница, да има мнение, но не твърде крайно, да излъчва сексапил без да е твърде натрапчива, да бъде отдадена съпруга и майка, да не противоречи твърде, да обслужва с удоволствие половинката си, децата си, да бъде всеотдайна, красива, не твърде еманципирана...Ако този модел ви пасва, толкова по-добре за вас. Ако ли не, то съгласете се, че всичко изброено по-горе е камара с ГЛУПОСТИ!Тези идеали са изфабрикувани от Холивудските студия, от списанията за красота, от музикалната индустрия, от козметичните гиганти, от хранителните корпорации. Външният вид на една жена е толкова неин личен избор, колкото решението да има деца, да бъде домакиня или да работи. Никой на тази планета не би трябвало да определя размерите на собствената самооценка, на индивидуалната представа за себе си. Никой няма правото да казва как трябва да изглежда един човек, какво трябва да прави, каква роля да изиграе в света, защото всичко е въпрос на себеусещане. Възхищавам се на жени и мъже, които имат свободата  да бъдат себе си на 100 процента, без да се срамуват от това, че не попадат в "правилната" категория, че са по-различни от илюзорната идея за красота, че са избрали да вървят по път, който им носи удовлетворение и ги развива като личности, а не ги превръща в роби на системата.Знаейки колко трудно се изгражда самоуважението, и работейки усилено в тази посока, се надявам на време, в което ще мога окончателно да си простя всичкото самообвинение и отхвърляне, и ще стана краен поклонник на радикалната самолюбов!Същото се надявам да сполети и всички хора, притиснати по един или друг начин от тежестта на стереотипите! Вие не сте онова, което искат от вас да бъдете! Вие сте по-добро, вие сте себе си!

artwork by Phoebe Wahl

Други постове на социални теми: Коледа, За (козм)етиката, Изкореняване на културата, Вегетариански опит

* * *

Всички са толкова коледно настроени около мен, отвсякъде ме заливат снимки на елхи, подаръци, къщички със сняг, джуджета и дядо Коледовци, бебета с червени шапки, котенца с червени шапки, кученца с червени шапки... you get the idea. На мен пък не ми е коледно в духа на съвременния начин на празнуване. Не, че не оценявам домашния уют и семейна топлина,

които празникът носи, но генерално го смятам за ежегодната кулминация на консуматорството. Същото усещане имам и за Свети Валентин- защо трябва да се обичаме в един ден от годината, защо трябва да бъдем добри само в един определен период, да държим да бъдем със семействата си само на Коледа, да даваме подаръци на близките си само по поводи? Другото, което откровено не споделям като идея е фанатичното пазаруване, опашките в магазините, блъсканиците в моловете; всичко това толкова ни отделя един от друг, заличава и измества фокуса от истинските взаимоотношения. Парадоксално много внимание всъщност се обръща на  материалната страна на празника, толкова се натъртва на комерсиалното му лице и червено-бялата, тип Кока Кола визия, че категорично отказвам да бъда част от него. Да не говорим за начина, по който масово предлаганите стоки стигат до пазарите ни, колко много се пренебрегва местното производство и колко се експлоатира човешкият труд в тези отрязъци от годината. Може би звуча радикално или като някакво шантаво хипи, но според мен любов и топлина между човеците трябва да има непрестанно и без повод.Не искам да превръщам един или два дни в годината в кошмарно препускане от магазин в магазин, готвене на всевъзможни манджи, подаряване на ненужни вещи само за да докажа на близките си, че ги обичам. Не! И тази година няма да сложа елха, ще подаря на любимите си хора нещо малко и ръчно изработено, ще им дам цялото си внимание и любов, както всеки ден от живота си, ще им сваря мурсалски чай, ще им приготвя питка или сладкиш с домашни продукти, ще си поговорим за книги, ще изпием по чаша домашно вино и ще се помолим на слънцето да грее по пътя ни и идната година. 

Лампичките си стоят целогодишно в спалнята ни, а мъфините си ги направихме за кеф, а не предколедно :) Чинийката със свещта е нашата единствена украса, но в главата ми е повече езическа, отколкото коледна (все пак всички празници, които сега отбелязваме, имат езически произход)

Слагам рецепта за мъфините с шоколад тук, за да омилостивя всеки, който не е съгласен с мен :)

Каквото и да празнувате, бъдете здрави и щастливи, всеки гради живота си сам и избира в какво да вярва. 

За (козм)етиката!

Преди да е започнала лудостта по пазаруването за Коледа, смятам съвсем на място е да поговоря малко на една тема, която отнема много от мисловната ми енергия. Замисляли ли сте се колко от козметичните продукти, които купуваме безразборно, са довели до преждевременната и насилствена смърт на хиляди беззащитни животинки? Е, аз го мисля всекидневно! Освен, че препрочетох обстойно списъците на компаниите, тестващи (или не) върху животни, вкъщи поговорихме за това и решихме да се отървем завинаги от, без това малкото, модерна и "маркова" козметика, която нашето малко домакинство използваше до време. Връщайки се отново към този списък, който прилагам към поста си, мога само да отбележа с радост, че любимите ми Alverde, Himalaya и българските Bilka са в белия списък, а другото не беше особена изненада.
А има ли смисъл да се аргументирам? Нима не е достатъчна моралната безотговорност, довела до смъртта на невинни същества, и то заради едната суета? Нима е нужно да подхранваме машината за пари, която ни трови, лъже, прави ни жалки и егоцентрични? Може да не съм достатъчно убедителна, за това тук слагам и една добра статия, която да ме подкрепи чисто статистически. Не искам да бъда фанатична и да звуча като пълна откачалка, но мили хора, нека бъдем добри не само на Коледа, нека не мислим само за себе си и видът си, нека бъдем справедливи към чуждия живот и бойкотираме тази нечовешка глупост, като си подарим качествени продукти извън черния списък!

п.с. Само да добавя, че Avon не тестват върху животни, или поне така е обявено в сайта им!

Изкореняване на културата (размисли)

Този текст няма да бъде поредното излияние на депресивно- любовна тематика, за това ако въобще някой си е губил времето да ме чете и това, което обикновено пиша му харесва (?!), по-добре да не продължава надолу. Този текст няма да парадира с никаква художествена стойност. Този текст е следствие на отчаянието, което всеки млад творец изпитва, когато му отнемат изконното право да изразява себе си, да реализира идеите си, да бъде различен, иновативен, да избяга от съвременното робство на бюрото по труда, ниските доходи и НАП!Никога не съм била от тези хора, които обвиняват държавата за щяло и нещяло, винаги съм смятала, че "ситуацията в България" е нещо временно и въпрос на лично възприятие.Този текст няма директно да вини родината, партията, административните звена, или каквато и да е институция, но ще отбележи генералната ми погнуса към  хората в тези структури.
Нека си поговорим малко за нивото на културните събития в един малък провинциален град, който се бие в гърдите с многовековната си канализация и едно амортизирано аудио-визуално "шоу", родено от ума на социалистическият гений (великаните Знам и Мога, вижте в Гугъл). Умишлено не споменавам името на съответния град, тъй като това важи с пълна сила за всички населени места в България с под 200 хиляди жители-тотална липса на разнообразие, невежество, културна касапница, социална апатия , чалга в музиката, чалга в киното, чалга в общуването. Представете си досадата, с която младите жители на този град възприемат единственото посещение на Виенската филхармония , и затрогващата екзалтираност на същите, когато на сцената излезе многоуважаваният г-н Криско.
Колкото и да ме плашат тези тенденции, страшното всъщност идва, когато някой се опита да разруши добре отглежданата комфортна зона на безхаберието- прост народ се стопанисва много по-лесно отколкото разни капризни ерудирани лигльовци, които мислят за екология, искат да се хранят с био продукти, ходят по изложби и знаят кой е Деймиън Хърст. Захванеш ли се с почти непосилната задача да правиш културни събития, които излизат от местните стандарти, една огромна вълна на висшестояща нетолерантност и възмущение се надига за да те отнесе, да те заличи, да те удави, преди да си успял да поправиш нечий мироглед. Сакън, опазил Господ!
Пари, пари, пари...
Естествено, културата има нужда от пари; в една идеална обстановка най-много средства биха се отделяли именно за нея, но има ли смисъл да правя паралел между Запада и тук. Още в началото обещах, че няма да виня държавата, не ми го позволявайте. Но виновни има не само за липсата на средства за изкуство, култура и образование, виновни има за масовото опростачване, за УМИШЛЕНОТО поддържане на ниски духовни стандарти и за целенасоченото смачкване на малкото организации, даващи мило и драго горните няколко проблема да бъдат разрешени. Тежка гемия е институцията, особено когато функционира под формата на държава, цял един микрокосмос стои срещу всяка иновативна идея, армии от чиновници и служители се изправят срещу всеки, дръзнал да предложи нещо ново, отбори от сърдити лелки-счетоводителки обстрелват всеки културен деец с гранати от бюджети, договори, отчети.Иди, че оцелявай!

Пиша всичко това, защото ми е тъжно, защото съм обидена, защото вътре в мен кипи.Защото културата в България е избягала от малкия град и се е преместила някъде отвъд София. Защото висшите инстанции са я изселили от натуралния й хабитат, изкоренили са я от полето за изява и са засадили на нейно място отровни, дълголетни плевели, които залъгват хората, че имат същите морални и духовни качества.Когато започнах този текст, мислех да бъда ясна, конкретна и изчерпателна, но някъде в средата ми стана толкова трудно да не бъда емоционална, че отново го превърнах в депресивно-любовно излияние. Балада, писмо, поема или все тая, за мъката по една загубена кауза, за болката от разгрома и изкореняването на културата.Или пък за нейното самоубийство, знам ли.

https://www.facebook.com/photo.php?v=672660669437530

Food for the soul

Храненето винаги ми е било малко болна тема. Дълги години се люшках между различни хранителни крайности, коя от коя по-неправилна за тялото ми. През последните около година и половина започнах да се вслушвам във вътрешния си глас и да осъзнавам какво всъщност иска физическата ми обвивка.Това, обаче ми костваше, а и все още ми коства, ужасно много усилия. През тези изминали почти две години отрязах завинаги много, много неща от менюто си, които преди съм поглъщала във всякакви количества- кола, спагети, тесто, сокове, плодови млека, крекери, сметана, пържено...списъкът може да продължи до безкрайност. В момента ям много плодове и зеленчуци, черен хляб (и то рядко), сурови ядки, отново не ям месо и риба, все още хапвам млечни продукти, без да прекалявам с тях.Признавам, че понякога ми е трудно да не консумирам бял хляб или сладко, дори не съм отказала напълно шоколада, но и това ще стане с времето.Имам достатъчно мотиви за да съм сигурна, че вървя по правилния път, както и знам, че усилията ми няма да са безплодни.Въобще и не намирам за нужно да обяснявам колко е важно правилното хранене, колко енергия дава (най-вече духовна), колко добре изглеждат дългогодишните вегетарианци, колко вкусна може да бъде растителната храна, колко невероятно е да пребориш лакомията. Ако някои все още има колебания, то нека прегледа сайта на Българско Вегетарианско Общество, блога на тази страхотна дама , вегетарианските рецепти ето тук, и нищо чудно да открие себе си :)

images me/google