Тънкото изкуство ДА ти пука,

но основно за важното.Умишлено започнах този пост (да, от ония ми постове) с перифразиране на заглавието на Марк Менсън (https://en.wikipedia.org/wiki/The_Subtle_Art_of_Not_Giving_a_F*ck), първо защото е добър психологически трик да обърнете внимание, второ, защото най-ценното в книгата се крие в парадокса на разминаване между заглавие и съдържание, и трето, защото писането му успя да разбуди особено активен мисловен процес в мен, въпреки че ми отне почти година за да прочета 210-те ѝ страници (за справка, изчетох „Ана Каренина“ за тройно по-кратък период). Книгата на Менсън започнах да чета в етап, в който животът ми от известно време беше базиран на малко или почти никаква рационалност и се опитвах всякак да оправдая дадени модели на поведението си, смятах, че ще намеря някакви ужасно лесни отговори на въпросите си и ще защитя позицията си на страдалец в една доста негативна ситуацията, в която естествено се бях поставила сама. Истината е, че с мъка стигнах до средата на книгата и се отказах, уж защото ми се искаше да чета художествена литература, или защото уж написаното не се отнасяше за мен, или защото „нямах време“. Истина е също, че рязко спрях да чета „Тънкото изкуство да не ти пука“ и не я бутнах следващите 7- 8 месеца, защото ме караше да подлагам на съмнение себе си непрестанно, не получавах от нея онова успокоително потупване по рамото, че заслужавам по -добро и най-вече, че другите са длъжни да ми го осигурят или че другите са виновни за всичко, което изпитвам;  също така не ми даваше възможност да си живея мирно и кротко в комфорта на илюзиите и самозаблудата. Всъщност вече ви е ясно, че целта на този пост хич не е да направи анализ на книгата, а по-скоро да направя анализ на себе си, да дръпна поредната реч по повод себеосъзнаването без да претендирам за някаква меродавност на текста си (както винаги с този тип постове, бягам от отговорност ;) и между другото да привлека малко трафик към блога си, който напоследък се дави в снимки и по едно-две отнесени изречения, които дори не са релевантни.

Много често хората, които мислим твърде много (Overthinker is my second name), изпадаме в продължителни периоди на обърканост  и съответно нестабилност – от многото възможности, които ни се предоставят и прекомерното претегляне на всяка една, ние губим усещане за реалност, за ясна концепция за близкото бъдеще, за идентичност и въобще за конкретика. Започваме да се оплитаме все повече и повече в грешни избори и неправилни решения, мислим си, че действаме по интуиция или бъркаме импулсите с вродени инстинкти и въобще попадаме в особено  неуравновесен индивидуален хабитат. В ситуации, където се изисква спиране на едно място, честно оглеждане на всички фактори с минимална намеса на емоциите, систематизиране на възможните резултати БЕЗ повтаряне и предъвкване на един и същи мисловен поток, хора като мен правим точно обратното – хвърляме си по една бананова кора и се плъзваме по обстоятелствата без да имаме контрол над нищо.Като намесим и чувства, които не са диктувани от реалистични поведенчески модели, а по-скоро от желанието да запълним липсата на нещо, което не ни е по начало необходимо или което ние самите отхвърляме на подсъзнателно ниво, превръщаме преживяването в тотална катастрофа. Честно казано, в много участъци от съзнателния си живот съм се пързаляла по наклона на лоша емоционална интелигентност и никога, никога не си научавам добре уроците. Външните фактори са винаги различни, но рекациите ми са винаги едни и същи и тук ще се върна пак към Марк и неговата идея за вина и отговорност. Когато емоционалните цунами като мен изпаднат в период на несигурност, ние се превръщаме в жадни търсачи на състрадание и същевременно яростно обвиняваме всеки друг за нещастията си, но рядко или никога не поглеждаме към себе си като първоизточник на тези страдания. Прехвърляйки вината на другите, ние също така прехвърляме отговорността за реакциите си върху тях. Пример: Той/тя цяла вечер не ми обърща внимание,  което автоматично ме кара да се чувствам зле, съответно той/тя е виновен за ужасното ми настроение и глупавите ми, необмислени реакции на следващия ден в ситуации, които нямат общо с отношенията ни. Както твърди Марк, вината би могла да бъде негова/нейна до степен, в която ни е поставил/а в такава среда, но отговорността за реакциите ни към тази среда е само и единствено наша. Ако бях прочела това преди 7 - 8 месеца, щях тотално да се откажа от книгата и да я подаря дискретно на някоя приятелка, защото това твърдение влиза в разрез с всичко, което правех, мислех, усещах тогава. Сега, от позицията на човек, който прекара и още прекарва много време в преподреждане на мисловни рафтове, осъзнавам, че за онзи доста тегав период отговорността е само моя.Бих казала, че и вината за поставянето в дадена среда може да бъде моя или ваша, ако проумеем, че вие или аз сме влезли доброволно там – тогава съвсем нямаме право да обвиняваме никой друг. Не мога да не си представя дивото недоволство на много хора, които като мен преди няколко месеца, изпитват затруднение да храносмелят тази простичка истина, която разбърква представите ни за нас самите. Обаче, както съм споделяла и в други подобни постове, когато преоткривам топлата вода, всичко е в константна промяна и не е редно идеята за нас като личности да бъде статична и неподвижна, нали?

Мили хора! Държа тук да направя пауза и да отбележа, че не целя да се правя на инфлуенсър (каквото и да е това животно), психолог или разбирач на човешките потребности, не целя и да давам съвети за неща, които самата аз не разбирам съвсем. Отбелязвам и разсъждавам върху личния си опит и се опитвам да го обясня чрез един споделен поток на информация, която ми е първоначално предоставена от добронамерен човек и съмишленик (ти си знаеш!), и който опит в даден момент може да свърши добра работа на някой друг. Туй то, ето ви снимка на небето над хижа Козя стена, която една талантлива приятелка направи наскоро - нейната страница :)

Снимка - Теодора Петкова

Искам да стигна до конкретиката на заглавието на поста, а и на книгата както съм я разбрала. Не владея изкуството да сортирам важното от маловажното; в моменти, които са тежки за преодоляване и се чувствам съвсем нестабилна, важно е едно, а маловажно - друго. Идеите ни за важност варират според ситуациите и усещанията, но отново ще намеся книгата тук: Марк говори за ценности, които трябва да изградим като устойчива база. Адски трудно ми беше да посоча със сигурност кои ценности са реални и кои се влияят от външните фактори, което пък автоматично ги прави неползотворни. Ще ми се да имаше някаква вълшебна рецепта за избягване на конфронтация със самия себе си, както ми се щеше да се раждаме с програмирани ценности, но едно време вярвах, че като стана на определени години и всичко ще се е наредило по план и никога няма да мръдне повече, ще ми донесе ултималното щастие и вечна радост, което само по себе си като идея е адски пасивно и деструктивно. Понякога се обвинявам за честите бананови кори, които си подхвърлям, но промяната изисква движение, болката води до растеж и ето тук отново ще натъртя, че може би целият смисъл на човешкия живот е базиран на това да се учим непрестанно. Желанието да се развиваш на интелектуално и духовно ниво е много добра и конкретна ценност, тоест едно важно нещо, за което да ти пука. Мисля си още, че от жизнена необходимост е да бъдем емпати, защото всеки от нас страда в някакъв етап и познавайки страданието, ние  трябва да бъдем съпричастни към него, дори да става дума за друг животински вид. Посочвайки стабилни ценности, ние всъщност показваме на мозъка си кои неща смятаме за важни и върху какво да се фокусира той, особено следващия път, когато не знае на къде да ни насочи. Също си мисля, че в това да страдаш и да си несигурен, нещастен, объркан, да си емоционална какофония понякога, е много съществена част от изграждането на устойчиви ценности, защото на човешкия ум му е нужна база за сравнение. Искам да кажа, щях ли да пиша всичко това ако преди това не бях в позицията на емоционално цунами, а?

Каквото и да става, мисля, че най-важното, за което трябва да ни пука е, че ние сме тук и сега и е малко вероятно да имаме други шансове. Дори и да сме направили хиляда грешни избора, те все ще са довели до нещо градивно, до нещо подпомагащо за осъзнаването на тук и сега. За край на този пост ще помоля ако пак ме видите да се подхлъзвам, да ми напълните inbox-а с цитати от текста ми  или на живо да ми пляснете един зад врата ;) 

(въз)Приемане

Да, този текст ще е още един от онези разказвателно - обяснителни лични изблици, с лек привкус на мотивационна реч, които публикувам от време на време (или като пак съм открила топлата вода :)

Тази ми година обещаващо започна с голямо и изненадващо емоционално разтоварване.Несъзнателно бях консервирала какви ли не емоционални зимнини, които в един момент така набъбнаха и кипнаха, че не сварих да разбера кога са излезли всичките. Усетих едно краткотрайно и болезнено душевно сучпване на нещо втвърдено, нещо, което дълго ми е тежало и убивало, а после едно опразване на ново място и най-вече разстилащо се приятно успокояване.
С празното идва и новото. Ученето е доживотен процес и всеки ден усвоявам нови знания за себе си и за заобикалящия ме свят - как дадена моя постъпка или дума взаимодейства с околната преобладаващо човешка среда и обратното, виждам колко неделима част е именно тая моя постъпка или дума, колко съм член на голямото общо племе и това ме кара да се чувствам някак защитена. Вчера, прибирайки се от работа в минусовите температури на януарско Търново, загледах хората по пътя си, правещи абсолютно същото като мен, мислещи за долу-горе подобни неща като мен, сгушени в дебели палта и шалове като мен, бързащи към дома си, почувствах разбиране и обич към всички нас, почувствах и принадлежност. Понякога се вглъбяваме твърде в себе си, дълбаем лични лабиринти и пропасти, мислейки си, че само ние сме жертви на обстоятелствата, само ние страдаме, само ние обичаме толкова силно, само на нас се случва еди-какво си, апокалипсисите и огромните радости са само и единствено за нас. Тук въобще не споменавам егото и свръхаза, а по-скоро тази неизбежна функция на клетката да съществува като отделен микрокосмос и същевременно основна елемент от големия пейзаж. Пак се отплеснах да пиша неразбираемо, просто това вътрешно усещане на принадлежност към Голямото Всичко е трудно за описване, а и ми е новичко.

Мислех си, въпреки бидейки обърнати навътре, ние не се познаваме истински или не се разбираме със себе си. Може би точно от тези липси идва голямата ни невъзможност да усетим другите като абсолютно същото нещо като нас, или поне много сходното нещо на нас. Аз лично винаги съм била крайна и нападателна към индивиди, които не споделят моите възгледи, чудейки се как не виждат както аз виждам, как не усещат така, както усещам аз и това брутално ме е дразнело. Не смятам, че има шанс някога да бъда напълно толерантна към всичко и всеки, но една крачка по пътя на глобалното разбиране би била да възприема хората като различни краища на общо взето едно и също нещо. Корен, род, общност, племе, земя, език, вярвания, мъки, радости, кръговрати - всички сме камъни от зид, който градим и се нарича живот.
Другото, което дълбоко ме е тормозило винаги е неприемането на настоящето, на ситуацията, в която си попаднал - било то работата ти, било то връзка, брак, приятелство, липсата на едно или всички изброени неща, финансовото състояние, здравето, менталното здраве , и т.н. и т.н. Въобще не съм постигнала тотална нирвана и толкова неща ме човъркат непрестанно, все нетърпеливо гледам към бъдещето, когато ще имам това и това, ще бъда еди-къде си, ще правя онези неща, които ми харесват и ме карат да се чувствам пълноценна; толкова съм устремила поглед навсякъде другаде, но не и в посока Тук и Сега. Защото времето, което ни е дадено, минава като премигване на очите, и ние все се опитваме да си представим друго, по-дълго и щастливо време, а забравяме, че днес е днес, че е важно да изживеем днес като единствен дар, като единствена възможност. Много хора имат непоносимост към работата си, която отнема огромен дял от квотата им време, и това ги мъчи, оставя ги с усещане за безсилие и липса на контрол. Други не се спогаждат добре с хората около тях или си мечтаят за други места, за някакви паралелни реалности. Не твърдя, че съм права, но една мисъл се прокрадва в главата ми - ами какво ще стане ако се спрем за миг и огледаме разумно позициите, в които се намираме? Възможно ли е да приемем, че работата ни е просто една част от деня, в която трябва да свършим определен вид задачи, дори ако щете частично механически, а не е това, което ни определя като същност, като човеци, не е факторът, от който зависи мирогледа, щастието и спокойствието ни. Или пък ако приемем, че и от нас зависи отношението на другите, ние сме обратната връзка на човека насреща, ако приемем, че този човек, също като нас има подобни главоболия и търсения, то може би ще бъде малко по-лесно да изгладим общуването си? А може би ако приемем, че е ок да бъдем нерадостни понякога, то ще ни минава по-леко и с по-малко самобичуване?
Може би самото приемане трябва да бъде основен мотиватор в нас, не сляпото, необразовано приемане на всичко за даденост или пък малодушното примиряване, а съзнателното приемане на тук и сега, на нас като доживотни ученици в школото на света, на заобикалящото ни като голяма неделима цялост, към която принадлежим, на времето, като нещо, с което все пак разполагаме, на хората като различни нюанси на един цвят, на тялото си като инструмент, с който да работим към по-добро, но и двигател, който уважаваме и обичаме такъв, какъвто е в този етап, на ума си като отворена книга, в която да пишем истории, с която да градим, да създаваме, да търсим. Въобще, спокойното приемане на дразнения вътрешни и външни за необходима част от израстването ни, приемането на днешния ден за деня, в който се полагат основи за нещо, научава се нещо друго, създава се, оформя се, влага се, приемането на другия, приемането най-вече на СЕБЕ СИ, ей това е новият урок, който започнах да уча тази година.

П.С. If too long, didn't read then listen
П.П.С. Има и един пътепис, който ще публикувам скоро, обещавам!

Нежната анархия

Спомням си, че първия протест (тогава беше стачка), на който присъствах и бях дори съорганизатор, беше през '97-ма година, в парка до училище. София вреше и кипеше, инфлацията се покачваше за минути, дългогодишни спестявания се изпаряваха във въздуха, хората бяха бесни, бесни бяхме и ние, третокласниците.Въобще не разбирахме какво става, но по новините на Ефир Две и Канал 1 виждахме една огромна сила, сериозна човешка сила, която напира, напира да залее и сигурно ни е опиянявала и нас до степента, в която след часовете марширувахме по улицата между училище и близкия парк, размахвахме пръчки и стачкувахме.Разказвам това с известно умиление и защото мисля, че точно тогава, точно през тези смутни моменти в мен се е зародило някакво недоволство, което в годините е избуявало по различен начин и по различни причини и обстоятелства.
През бурния период на съзряване се бунтувах срещу буквално всичко - срещу училището, срещу родителите си, срещу интересите на другите, срещу гъзарите (както викахме на батките и кифлите едно време), срещу чалгата, срещу системата (каквото и да е означавало това понятие тогава), срещу общоприетите норми, срещу акнето и срещу самата себе си.Някои от тези бунтове са останали и до днес, други са приели нова форма, трети са единствено и само източник на житейски опит и малка доза срам. Като казвам бунтуване, представете си едно хлапе на 14 години, което попадайки в новата, враждебна среда на пубертета, бива поставено пред два избора - или да се слее с мнозинството и да бъде като всички останали, или да се обърне на обратно, да откаже да се смесва, да се бронира с тежка музика, обеци, мешки, безопасни игли, кубинки и прочее, и да се опита да оцелее при сблъсъците си с гореспоменатото мнозинство. Не ми се ще да го представям като геройски подвиг, но понякога беше ужасно трудно да игнорирам всички подигравки и блъскане по коридорите в училище, драсканиците по стените в тоалетните по мой адрес, грубото отношение на момчетата, които по това време откриваха чудото на метросексуалността. Всъщност като се замисля, може би е добре да премина през този период на съзряване по-бързо, за да стигна до съществената си идея. Преди 15 години, когато аз бях на 15, все още имаше активна ъндърграунд среда, имаше субкултури и някакъв вид алтернативно поведение, макар, че в очите на повечето хора, които ни гледаха насядали по облегалките на  пейките в парка, сме били просто шайка пропаднали наркоманчета (един от многото етикети, които получихме през тези години). До някаква степен разбирам колко абсурдно сме изглеждали през погледа на възрастните и всички останали, но същевременно си спомням, че между основните глупости, които върлуваха в разговорите на подрастващите представители на тази или онази алтернативна среда, имаше и много говорене за литература, за изкуство, за свобода, за онова другото, което ти позволява да надникнеш над фасадата на обществото, зад стените от лъжи, които медиите градят, зад модите, зад нормите. Една такава съзряваща анархия, недоволство от заобикалящото, бягане от вкъщи, пиене на бира по паметници и бентове, спане по градинките и мазите на студентите, пътуване на стоп от единия край на България до другия, четене и писане на поезия, която не е в рима, която не говори само за любов, слушане на сложна музика, която не носи едно единствено послание ( да, говоря за сексуалното послание), визия, която е полово неразграничена, въобще живеене на ръба между приетото от обществото и личната независимост. За родителите ни, израснали в умерено консервативния социализъм,  цялото преживяване сигурно е било потресаващо и не твърдя, че сам по себе си онзи избор да си "различен" не е бил радикален и опасен - много хора наистина потъваха и никога не изплуваха, всеки един от нас познаваше някой, който взима хероин или други субстанции, много често ставахме свидетели на побоища, често и нас шамаросваха, обаче за да мина на следващия етап, няма как да не отбележа, че именно в тази трънлива среда, именно с този отказ да бъдеш засмукан от масата, точно там се ражда жизненоважното критично мислене, пък ако щете дори гражданското съзнание. В последвалите години на студентство звукът на музиката се смени, дрехите също, средата се стесни, но моето лично самосъзнание започна да изкисва от мен да бъда активна и да имам позиция, да мисля за последиците от един или друг тип социално поведение, да искам да развивам не само себе си, но и обществената среда, в която ща не ща се намирам. Протестирах срещу какво ли не - срещу ГМО в България, срещу високите цени на тока, срещу най-малко две правителства, срещу застрояването на Карталската гора, срещу застрояването на Иракли, срещу още куп безсмислени решения на няКОЙ си там; подписах хиляди петиции, агитирах близките си да гласуват за разни малки, екологични партии, а не за огромните октоподи-властващи. Дълго време вярвах в протеста като единствено средство, мечтаех за революция, исках да има бунт, ако се наложи дори да има  кръв, смятах, че само това е начинът да се обърне колата и да започнем на чисто. За много неща може би не съм си давала сметка, може би до 2013-та, когато пламнаха Пламен и Траян. Може би чак тогава наистина усетих колко дълбоко в мен се е вкоренило онова семенце на детското, наивно, подражателско недоволство от януари 1997 г. Толкова ядосана и безпомощна никога не бях се чувствала преди това. На протеста на 3-ти март 2013г. в София ми се плачеше, молих се за истинско гражданско неподчинение, за пълна, всепоглъщаща обществена анархия, за сриване на системата; също така, докато гледах лицата на хората около мен, осъзнавах, че нещата няма как да се случат по този модел.
Гореспоменатата система, както наричаме абстрактната структура на управление и контрол, вероятно няма как да бъде разрушена отвън. Държа да отбележа, че под система, аз лично разбирам съвкупност от множество социални устройства, било то политически, военни, образователни, здравни, икономически или пък земеделски, защото за мен системата е многоглава ламя, която ние храним с всякакъв вид ресурси. Всички глави на тази изфабрикувана ламя го играят полезни, разбиращи, отзивчиви, нужни и всеотдайно работещи в полза на вечно мрънкащия данъкоплатец, ама всички добре знаем, че това е един не особено успешен куклен театър.И пак, за да не избягам твърде от идеята си и да вляза без да искам в една друга тема, която винаги, неминуемо води до разпри и разделяне на хората на отбори, ще кажа само, че според моето скромно мнение системата може да бъде излъгана. Да, точно така, да бъде измамена, но не по дребния измекярски начин, а да бъде приспана, да бъде объркана, да бъде събаряна тухла по тухла отвътре.
Дай примери, някои хора ще кажат. Добре тогава! Излезте от комфортната си зона.Спрете да гледате новини, спрете да гледате турски сериали, спрете да вдигате рейтинга на предавания като "Шоуто на Слави", спрете да вярвате на всичко, което телевизията, медиите и интернет ви казват. Недейте да псувате света на маса с чаша ракия, а направете нещо по въпросите, които ви тормозят, спрете да сравнявате Изтока със Запада, а започнете да се държите като европейци. Четете повече книги, учете се от историята, защото историята се повтаря, ходете на театър, ходете по музеи, ходете пеша, карайте велосипед до работа, спрете да слушате основно чалга и да хвърляте салфетки по клубовете на разни мазни мутри (сериозно хора, това изглежда ужасно тъпо отстрани), спрете да живеете с чалга мислене, спрете да бъдете хомофоби, расисти, сексисти, спрете да ядете в МакДоналдс, спрете да ходите на Слънчака, спрете да възхвалявате хора, които участват в риалити предавания, не позволявайте на  Гери-Никол да бъде ролеви модел на дъщеричката ви, а Криско - на сина ви; спрете да си хвърляте безразборно боклуците където ви попадне, събирайте отпадъците си разделно, ползвайте колкото се може по-малко пластмаса, старайте се да пазарувате от дребни и местни производители, не ползвайте колите си, когато наистина няма нужда, не търкайте билетчета, спазвайте знаците по пътищата, отстъпвайте място на възрастни и бременни в автобусите, дръжте се добре с хора, които ви обслужват, спрете да се скатавате, образовайте се добре и имайте подплатена и интелигентна гражданска позиция, която също така отстоявате с поведението си, спрете да експлоатирате животни ( а знаете ли колко вреда нанася на планетата ТАЗИ глава на ламята???), научете се да живеете семпло и честно, помагайте на непознати, станете ВИЕ добър ролеви модел за децата си, мислете устойчиво и за бъдещето, а не само за днешния ден и колко най-много може да вземете от него, освободете съзнанието си от рекламния модел на живот, от модела, който Биг Брадър е наложил за живеене. Чели ли сте някоя антиутопия? Може би "1984"? Ако не сте, прочетете я! Тръпки ще ви побият от пророчествата на Оруел. Но смело мога да кажа, че всичко зависи от нас, всичко зависи от ежедневните решения, които взимаме, от избора да се влачим безлично по течението, заедно с всички, или да съберем умовете си, да се изправим един по един и да тръгнем към промяната заедно, като променим първо себе си.
Защото сега си мисля и виждам, че така е правилно, че с умни и внимателни действия,с нежна и кротка анархия отвътре ще стигнем далече и колкото по-малко "храним" главите на ламята, толкова по-слаба ще става тя.

image from the internet