Тънкото изкуство ДА ти пука,

но основно за важното.Умишлено започнах този пост (да, от ония ми постове) с перифразиране на заглавието на Марк Менсън (https://en.wikipedia.org/wiki/The_Subtle_Art_of_Not_Giving_a_F*ck), първо защото е добър психологически трик да обърнете внимание, второ, защото най-ценното в книгата се крие в парадокса на разминаване между заглавие и съдържание, и трето, защото писането му успя да разбуди особено активен мисловен процес в мен, въпреки че ми отне почти година за да прочета 210-те ѝ страници (за справка, изчетох „Ана Каренина“ за тройно по-кратък период). Книгата на Менсън започнах да чета в етап, в който животът ми от известно време беше базиран на малко или почти никаква рационалност и се опитвах всякак да оправдая дадени модели на поведението си, смятах, че ще намеря някакви ужасно лесни отговори на въпросите си и ще защитя позицията си на страдалец в една доста негативна ситуацията, в която естествено се бях поставила сама. Истината е, че с мъка стигнах до средата на книгата и се отказах, уж защото ми се искаше да чета художествена литература, или защото уж написаното не се отнасяше за мен, или защото „нямах време“. Истина е също, че рязко спрях да чета „Тънкото изкуство да не ти пука“ и не я бутнах следващите 7- 8 месеца, защото ме караше да подлагам на съмнение себе си непрестанно, не получавах от нея онова успокоително потупване по рамото, че заслужавам по -добро и най-вече, че другите са длъжни да ми го осигурят или че другите са виновни за всичко, което изпитвам;  също така не ми даваше възможност да си живея мирно и кротко в комфорта на илюзиите и самозаблудата. Всъщност вече ви е ясно, че целта на този пост хич не е да направи анализ на книгата, а по-скоро да направя анализ на себе си, да дръпна поредната реч по повод себеосъзнаването без да претендирам за някаква меродавност на текста си (както винаги с този тип постове, бягам от отговорност ;) и между другото да привлека малко трафик към блога си, който напоследък се дави в снимки и по едно-две отнесени изречения, които дори не са релевантни.

Много често хората, които мислим твърде много (Overthinker is my second name), изпадаме в продължителни периоди на обърканост  и съответно нестабилност – от многото възможности, които ни се предоставят и прекомерното претегляне на всяка една, ние губим усещане за реалност, за ясна концепция за близкото бъдеще, за идентичност и въобще за конкретика. Започваме да се оплитаме все повече и повече в грешни избори и неправилни решения, мислим си, че действаме по интуиция или бъркаме импулсите с вродени инстинкти и въобще попадаме в особено  неуравновесен индивидуален хабитат. В ситуации, където се изисква спиране на едно място, честно оглеждане на всички фактори с минимална намеса на емоциите, систематизиране на възможните резултати БЕЗ повтаряне и предъвкване на един и същи мисловен поток, хора като мен правим точно обратното – хвърляме си по една бананова кора и се плъзваме по обстоятелствата без да имаме контрол над нищо.Като намесим и чувства, които не са диктувани от реалистични поведенчески модели, а по-скоро от желанието да запълним липсата на нещо, което не ни е по начало необходимо или което ние самите отхвърляме на подсъзнателно ниво, превръщаме преживяването в тотална катастрофа. Честно казано, в много участъци от съзнателния си живот съм се пързаляла по наклона на лоша емоционална интелигентност и никога, никога не си научавам добре уроците. Външните фактори са винаги различни, но рекациите ми са винаги едни и същи и тук ще се върна пак към Марк и неговата идея за вина и отговорност. Когато емоционалните цунами като мен изпаднат в период на несигурност, ние се превръщаме в жадни търсачи на състрадание и същевременно яростно обвиняваме всеки друг за нещастията си, но рядко или никога не поглеждаме към себе си като първоизточник на тези страдания. Прехвърляйки вината на другите, ние също така прехвърляме отговорността за реакциите си върху тях. Пример: Той/тя цяла вечер не ми обърща внимание,  което автоматично ме кара да се чувствам зле, съответно той/тя е виновен за ужасното ми настроение и глупавите ми, необмислени реакции на следващия ден в ситуации, които нямат общо с отношенията ни. Както твърди Марк, вината би могла да бъде негова/нейна до степен, в която ни е поставил/а в такава среда, но отговорността за реакциите ни към тази среда е само и единствено наша. Ако бях прочела това преди 7 - 8 месеца, щях тотално да се откажа от книгата и да я подаря дискретно на някоя приятелка, защото това твърдение влиза в разрез с всичко, което правех, мислех, усещах тогава. Сега, от позицията на човек, който прекара и още прекарва много време в преподреждане на мисловни рафтове, осъзнавам, че за онзи доста тегав период отговорността е само моя.Бих казала, че и вината за поставянето в дадена среда може да бъде моя или ваша, ако проумеем, че вие или аз сме влезли доброволно там – тогава съвсем нямаме право да обвиняваме никой друг. Не мога да не си представя дивото недоволство на много хора, които като мен преди няколко месеца, изпитват затруднение да храносмелят тази простичка истина, която разбърква представите ни за нас самите. Обаче, както съм споделяла и в други подобни постове, когато преоткривам топлата вода, всичко е в константна промяна и не е редно идеята за нас като личности да бъде статична и неподвижна, нали?

Мили хора! Държа тук да направя пауза и да отбележа, че не целя да се правя на инфлуенсър (каквото и да е това животно), психолог или разбирач на човешките потребности, не целя и да давам съвети за неща, които самата аз не разбирам съвсем. Отбелязвам и разсъждавам върху личния си опит и се опитвам да го обясня чрез един споделен поток на информация, която ми е първоначално предоставена от добронамерен човек и съмишленик (ти си знаеш!), и който опит в даден момент може да свърши добра работа на някой друг. Туй то, ето ви снимка на небето над хижа Козя стена, която една талантлива приятелка направи наскоро - нейната страница :)

Снимка - Теодора Петкова

Искам да стигна до конкретиката на заглавието на поста, а и на книгата както съм я разбрала. Не владея изкуството да сортирам важното от маловажното; в моменти, които са тежки за преодоляване и се чувствам съвсем нестабилна, важно е едно, а маловажно - друго. Идеите ни за важност варират според ситуациите и усещанията, но отново ще намеся книгата тук: Марк говори за ценности, които трябва да изградим като устойчива база. Адски трудно ми беше да посоча със сигурност кои ценности са реални и кои се влияят от външните фактори, което пък автоматично ги прави неползотворни. Ще ми се да имаше някаква вълшебна рецепта за избягване на конфронтация със самия себе си, както ми се щеше да се раждаме с програмирани ценности, но едно време вярвах, че като стана на определени години и всичко ще се е наредило по план и никога няма да мръдне повече, ще ми донесе ултималното щастие и вечна радост, което само по себе си като идея е адски пасивно и деструктивно. Понякога се обвинявам за честите бананови кори, които си подхвърлям, но промяната изисква движение, болката води до растеж и ето тук отново ще натъртя, че може би целият смисъл на човешкия живот е базиран на това да се учим непрестанно. Желанието да се развиваш на интелектуално и духовно ниво е много добра и конкретна ценност, тоест едно важно нещо, за което да ти пука. Мисля си още, че от жизнена необходимост е да бъдем емпати, защото всеки от нас страда в някакъв етап и познавайки страданието, ние  трябва да бъдем съпричастни към него, дори да става дума за друг животински вид. Посочвайки стабилни ценности, ние всъщност показваме на мозъка си кои неща смятаме за важни и върху какво да се фокусира той, особено следващия път, когато не знае на къде да ни насочи. Също си мисля, че в това да страдаш и да си несигурен, нещастен, объркан, да си емоционална какофония понякога, е много съществена част от изграждането на устойчиви ценности, защото на човешкия ум му е нужна база за сравнение. Искам да кажа, щях ли да пиша всичко това ако преди това не бях в позицията на емоционално цунами, а?

Каквото и да става, мисля, че най-важното, за което трябва да ни пука е, че ние сме тук и сега и е малко вероятно да имаме други шансове. Дори и да сме направили хиляда грешни избора, те все ще са довели до нещо градивно, до нещо подпомагащо за осъзнаването на тук и сега. За край на този пост ще помоля ако пак ме видите да се подхлъзвам, да ми напълните inbox-а с цитати от текста ми  или на живо да ми пляснете един зад врата ;)